Когато човек молитвено чете Свещеното Писание, той идва до живата вяра в Христа Спасителя, която възражда за нов живот, пълен с радост, сила и свобода. Опитът на светиите и на хиляди други люде потвърждава това. Живият Христос Бог е бил всякога необходим за хората: като Светлина на живота, като Освободител от греха и като Извор на мира и радостта.

Записани в Свещеното Писание когато четем думите на пророците и апостолите, ние чувстваме като че ли живеем с тях или че с тях беседваме, макар че свещените книги са писани преди много векове.

Обичаят да се чете Св. Писание при християнското богослужение е заимствуван от ветхозаветния култ. Древните християнски общества, при неделните си събрания, подобно на еврейските съботни събрания, чели закона и пророците, т.е. каноническите книги на Стария завет. Сам ап. Павел препоръчва посланията му да бъдат четени не само в църквите, за които били предназначени,също и в другите църкви. Очебийно е, че това четене е трябвало да бъде публично (Колос. 4:16).

По подобие на Апостолските послания, в древната Църква са чели и посланията на епископите, както, например, посланието на Св. Климент Римски до Коринтската църква, а тъй също и общите послания, писани от църква до църква, каквото е посланието на Смирненската до Филимонската църква, в което се разказва за мъченичеството на св. Поликарпа.

През първите четири века е съществувала свобода при избирането на четения от Св. Писание и големината на избраните откъслеци. Епископът или предстоятелят посочвал какъв откъслек от Св. Писание да се чете. През четвъртия век се спазва определено правило при тоя избор; то е различно за отделните по-местни църкви.

При всички древни религии имало поне едно четене от Новия завет; понякога имало и две: едното от Апостолските послания, а другото – от Деянията на св. апостоли.

При отслужването на Св. ЛитургияПонятието Литургия (λειτουργία) ... More са чели откъси и от Стария завет.

И тъй, в древната Църква е съществувала обща традиция за четения от Св. Писание; тя е била различна в отделните църкви само по числото на откъслеците, взети от Новия или Стария завет.

В първата Апология на св. Юстина философа намираме указание, че в древнохристиянско време при Св. ЛитургияПонятието Литургия (λειτουργία) ... More са чели места и от Ветхия и от Новия завет. Той, между другото, казва, че в неделен ден християните чели, колкото времето им позволявало, места от „Ипомнимата“, от „Възпоменанията“ (ύπομνήματα – разбира апостолските четива) и от „Писанията“ (συγγράμματα – разбира Пророческите четива или просто Пророците).

В някои църкви съществувал обичай да се четат в храма, през време на богослужението, освен откъси от Св. Писание, и определенията на съборите. Блажений Августин съобщава, че в много африкански църкви е съществувал обичай ежегодно, в дните на Великия пост, да се четат определенията на Картагенския събор.

В древната Църква било строго забранено да се четат през време на богослужението апокрифни и неканонически книги. Така, например, в 59-то правило на Лаодикийския събор се казва: „Не трябва да се четат в църква неканонически или съставени от чужди автори псалми, нито неканонически книги, но само каноническите такива от Стария и Новия завети“.

До края на четвъртия век свещените книги са били написани в непрекъснато писмо (scriptio continua), не били разделени на зачала, и затова четенето на библейския текст е било трудно. Поради това, и на Изток и на Запад се създала служба на четци, в латинския свят наричана лектори (lektores – лектори), а в гръко-източната църква – анагности, които трябвало да се справят както с трудностите, така и с техническите изисквания на правилното четене. Лекторите-четци са се стремили да четат удължено, тържествено и мелодично.

Св. Иоан Дамаскин и Теодор Студит разделили за Източната Църква апостолските и евангелските четива на перикопи – зачала за богослужебна употреба. Деленето на перикопи (непрекъснати, без всякакви пропуски) – четива, за пръв път се появило в третия век. То било направено от дякона на Александрийската църква Евталий.

Отделите, на които са разделени евангелските и апостолските четива за богослужебна употреба се наричат зачала. Всяко зачало представлява нещо цяло и завършено. Отделните евангелия имат различен брой зачала: Евангелието от Матея се разделя на 116 зачала, от Марка на 71, от Лука на 114, и от Иоана на 67. Апостолските послания имат постоянен брой от 355 зачала.

Разпределението на зачалата не съвпада с делението на Св. Писание на глави. Четенето на зачалата при богослужението е наредено така, че в продължение на една църковна година да бъдат прочетени във всеки храм четирите евангелия и всички апостолски послания.