Православната Църква още от най-дълбока древност е въвела проповедта като необходима част на същественото богослужение. Както за човека е мъчно, или въобще, невъзможно да усвои човешката мъдрост без помощта на школувани и опитни преподаватели, така и за християнина е твърде мъчно да стигне до пълно съвършенство без предварителното и усърдно изучаване истините на вярата и на Божия закон, преподадени от опитни наставници. Благодатта Божия, не ще озари тайнствено онези люде, крито пренебрегват външните средства на богопознание, предлагани им постоянно от светата Христова Църква. Поради това всеки православен християнин е имал и има задължение да се стреми към познаване истините на вярата с помощта на всички възможни естествени средства.

Към числото на последните принадлежи и проповедта. Истински проповедник в Христовата Църква е бил само този, който е познавал душите на людете и се е съобразявал с въпросите, които са ги вълнували. Абсолютната истина на Откровението, по различни пътища, се е пречупвала и е била възприемана от людете в зависимост от духовната им организация и от подготовката им. Богочовекът Иисус Христос, където и да е поучавал, винаги се е съобразявал със слушателите Си; Той проникновено е познавал човешката душа: например проповедта на планината (Мат. 5:7); при Иаковия кладенец (Иоан. 4:5-42); при митаря Матея (Лука 5:27-29); на лодката в езерото (Лука 8:22-25) и други.

Светите апостоли разкривали и обяснявали словото Божие не само писмено; те преди всичко го преподавали лично, посредством жива устна проповед. Те преследвали със словото една цел, а именно – да възстановят нарушената хармония между Бога и човека, за да може последният да наследи Царството небесно.

По-късно св. отци също добре знаели силата на проповедта и с голяма ревност разпространявали Словото чрез проповед. За св. Василий Велики, Григорий Богослов, Иоан Златоуст и за редица прославени християни и Божии угодници словото-проповед е било творческо дихание, което пречиства и обновява сърцата на людете и ги прави способни да сияят с блясък, който никога не гасне.

Първите проповедници са изяснявали преди всичко текста на Св. Писание. Освен това те са застъпвали в своите поучения догматични, нравствени и исторически предмети.

Проповедничеството в най-древната Църква е било право само на епископите. То им било завещано от Иисуса Христа и св. Апостоли, а в последствие затвърдено и от вселенските събори. Христос изпратил св. Апостоли, а в тяхно лице и приемниците им, т.е. епископите, с думите: „Идете и научете всички народи…“ (Мат. 28:19), а ап. Павел с клетва завещава проповедническата дейност, като казва:

„Заклевам те пред Бога и Господа нашего Иисуса Христа, Който ще съди и живи и мъртви, кога се яви Той и настъпи Царството Му: проповядвай словото, настоявай навреме и не навреме, изобличавай, запретявай, увещавай с голямо дълготърпение и поука“ (2Тим. 4:1-2).

58-то апостолско правило пък изисква: „Епископът или свещеникът, който се грижи за църковните служители и народа и не поучава в благочестие, да бъде отлъчен“.

Шестият Вселенски събор задължавал пастирите да поучават народа във всички дни, особено в неделните (правило 19-то).

Св. Иоан Златоуст казва: „Който ходи постоянно в църква и слуша проповедта, той ще знае Св. Писание“.

Проповедта на Изток имала голямо значение. Преди проповедта казвали възгласа: „Вонмем“ и приветствието: „Мир вам“, „И со духом твоим“.

Свещениците, като помощници на епископите, впоследствие също добили право да се явяват на църковния амвон. Например св. Иоан Златоуст, като презвитер на Антиохийската църква, изнасял блестящи беседи и поучения.

Дяконите в древност нямали право да проповядват словото Божие. Щастливо изключение, обаче, е правел дяконът на Ефеската църква – Св. Ефрем Сирин.

Църковният амвон първоначално бил недостъпен за миряните, но по-късно епископите облекли и тях в проповеднически права. Така, например, Ориген поучавал александрийските оглашени, със знанието и благословението на Александрийския епископ Александър.

На жените, въз основа думите на ап. Павел (1Коринт. 14:34-35), не се е позволявало да проповядват публично. Тертулиян потвърждава, че препоръката на св. ап. Павел се спазвала: „На жените, дори учени и святи, не се разрешава да говорят и поучават в църква“.

Проповедите в древната Църква били произнасяни или непосредствено след прочитането на Св. Евангелие или към края на ЛитургиятаПонятието Литургия (λειτουργία) ... More, както постъпваме и днес. Едни от проповедниците изнасяли своите беседи от амвона, а други – от солея, пред царските двери.