Най-характерна черта на православно-християнския култ е съзнателността и духовността.

При богослужението, макар че се практикуват и външни изразни средства, като кадене с тамян, палене свещи и кандила, кръстене, кланяне, благославяне с кръст, най-главното изискване, обаче, е съзнателното участие на човека в него. Ето, за по-голяма прегледност, примери. В Тибетско-будийската религия воденичните – цилиндрични молилни и днес продължават да заместват хората; молят се вместо тях. Православният християнин, напротив, когато се моли, се стреми да раздвижи тайнствения център на своята личност, т.е. сърцето си, където се крие нетленната красота на неговия дух. Той се моли по примера на св. пророк и цар Давид „с дух съкрушен и сърце съкрушено и смирено“ (Пс. 50:19). Друг пример. Спасителят Христос, при Иакововия кладенец, обяснил на жената-самарянка, че настанало времето хората да се покланят на Бога с дух и истина (Йоан. 4:24).

Следователно, молитвата не е необходимо свързана със строго определено място. Където и да потърсим и срещнем Христа, навсякъде Той за нас е Учител, Изкупител и Спасител. В дом ли, по площад ли, в храм ли – където и да Го потърсим с вяра, надежда и любов, Той ще се откликне на желанията ни, ще чуе молитвата ни и ще стане причина да се сбъднат очакванията ни.

Втора черта на православно-християнския култ е символичността.

Богослужебният символ, както споменахме вече, е осезаема форма на свръхестественото или на божественото. Той е мост между двата свята – материалния и духовния. Символът ни говори не само за това, че съществува друг свят, но и за това, че е възможна връзка между тия два свята. Той и разграничава и свързва двата свята помежду им. Сам по себе си нашият природен, опитен, емпиричен свят не е извор на живота; такъв извор е другия, духовния свят. Символите подпомагат духовния растеж на християнина; те са в християнския култ само обикновени външни средства, но не и цел.

Трета характерна черта на богослужението е мистичността.

В християнството мистиката е основа на религията и източник на творческо движение в нея. Чрез огнен мистичен опит ап. Павел узнал и посочил същността на християнството. Мистиката е преодоляване тварността. Християнският култ се стреми да’ създаде такава атмосфера, щото да откъсне духа на човека от веригите на обикновената материална действителност и да го постави твърдо пред образа на Съвършеното, пред Бога.

Централно място в християнското богослужение заема четенето на Св. Евангелие. То се чете на специален старинен речитатив; освен това, външната обстановка при четенето му (палене свещи, сваляне на камилавките от страна на присъстващите клирици, преклоняване на главите), пък и самата външна форма на четената книга са от такъв характер, че събуждат мистично настроение у християнина.

Четвъртата характерна черта на християнското богослужение е социалността.

Иисус Христос не е бил нито пустинник, нито аскет в собствен смисъл на думата. Той е живял в свят, пълен със социални отношения и проблеми. Спасителят започнал делото Си със събиране около Себе Си на подходни лица, чрез чиято обща дейност по-късно е трябвало да бъде разпространено учението Му. Той се приобщил към радостите и вълненията на социалния живот (Йоан. 2:1-11; 11:1-14).

Този принцип на социалността бил отразен след това и в християнското богослужение. В него постоянно се чуват приканванията на свещенослужителите: Господу помолимся, Вонмем, Станем со страхом Божиим, Приидите поклонимся и пр. Християнското богослужение е достъпно за хора от всички обществени слоеве; всички те – и архиереят, и генералът, и обикновеният човек – са раби Божии.